Понякога през август, омаломощена от досадната скука
на празния зноен следобед, прекаран в безделие, моят по-малък брат,
сестра ми и аз от време на време се събирахме под гъстата сянка на дъба
в задния двор, говорехме си за Коледа и пеехме весели коледарски песни.
Спомням си, че веднъж, след такова “тайно” съвещание, докато мелодията
на песента все още се точеше в маранята на трептящия от горещината въздух,
аз се покатерих на дървото и се настаних в дървената къщичка, която
се намираше горе, като престоях там, в усамотение, доста дълго време.
Брат
ми ме стресна от унеса:
-
Какво правиш горе? - Мисля – отговорих му. - За какво мислиш? - Не знам. - Хайде, де! Че как можеш да мислиш, без да знаеш за какво?
Не
ми се разговаряше с него. В този момент за пръв път се сблъсквах с удивителното
изпитание – не без очудване преживявах своя първи опит да разгадая тайната
на категорията “време”.
“Ето
ме. Тук съм.” – мислех си – “В този следобед. Август е. Стоя си в къщичката
на дървото в опърления и изтормозен от жегата двор. Отвратена до болка
от всичките наши жалки усилия с плоски хитрости да се отървем от убийствената
скука на лятото.” (Прочетох за втори път книгите “Девойки”, “Ханс Бринкър
и сребърните кънки”, “Младежи” и “20 000 левги под морското равнище”.
Четох филмови списания и даже направих опит да прочета няколко любовни
разказа от “Домашен събеседник за жената”. Представете си в каква степен
ми е било омръзнало всичко!)
Измъчваше
ме въпросът – нима е възможно аз да съм аз, и сега да е сега, когато само
след четири месеца ще бъде Коледа, и студена зима! И по същото това време,
в здрача на настъпващата вече нощ, ще разпръсква своето великолепие коледната
елха!
В
недоумение си блъсках главата над това мистериозно “сега” и другото –
“по-късно”, катонепрекъснато търках ръката си в прегъвката, докато накрая
усетих между двата си пръста изкараното малко топченце кир. Чудех се –
дали сегашното ми “аз”, от този августовски следобед, ще бъде същото “аз”
и през зимата – на светлината от камината и запалената елха?
Брат
ми отново ме попита:
-
Значи, казваш, че мислиш, а пък не знаеш за какво, така ли? Я ми кажи,
какво правиш, все пак, там горе? Да не си задигнала някоя скрита кутия
с бонбони?
Дойде
септември и майка ми отвори кедровия скрин, за да пробваме дали зимните
палта и пуловерите от миналата зима са ни станали малки, или ще можем
да ги носим отново. Тя заведе и трима ни по магазините в града, за да
ни купи нови обувки и дрехи за училище.
Коледа
бе още по-близка към края на септември, през оная неделя, когато татко
ни подбра и натъпка в колата. Подкара ни из прашните черни пътища извън
града, да берем цвят от бъзе. Правеше от него вино – едно такова, бледо-жълтеникаво,
с цвета на слабо зимно слънце. Беше толкова сухо, та повече не можеше
и да бъде. Впрочем, имаше години, когато ставаше на оцет. Сервираха ни
го по Коледа с плодов сладкиш, като ни дойдеха гости.
Ноемврийските
недели понякога прекарвахме из боровата гора, с голяма кошница с храна
за обяд, пълна с пържени пилета, термос и кафениче. Всъщност в тази гора,
която не беше далеко от града, търсехме диви горски ягоди. Те растяха
под кафявите, лъскави борови иглички, като криеха алените си главички
под образувания разкошен гладък килим от бодли в нозете на високите пеещи
от вятъра дървета. Ярките плодове бяха коледната ни украса, тъй като натопени
във вода, издържаха много – траеха свежи почти до края на сезона.
През
декември витрините на търговския квартал се отрупваха с играчки и брат
ми, сестра ми и аз получавахме по два долара, за да си купим коледни подаръци.
Бяхме едни от най-редовните посетители на евтините магазинчета. Чудехме
се какво да си изберем – дали играта “Джекстоун”, дали цветни моливчета
или водни боички, или – комплект копринени носни кърпички. И тримата си
купувахме по едно блокче млечен шоколад за по пет цента от щанда за бонбони,
за да имаме нещо в устата си, докато се промъкваме упорито от щанд на
щанд, избирайки ту едно, ту друго. Избраното трябваше да бъде окончателно
и точно пресметнато. Решението за покупките ни отнемаше няколко следобеда,
защото в евтините магазинчета стока не се връщаше. Нито се подменяше.
Мама
правеше плодови сладкиши и седмици преди това цялото семейство вадеше
ядките от два вида орехи. Всеки внимаваше, да не би част от горчивата
коричка, която пълни устата с отвратителен мъх, да остане необелена. Накрая
аз получавах разрешение да обеля бадемите и докато ги чупех с клещи, те,
проклетите, се удряха от време на време чак в тавана или подскачаха из
цялата стая. Майка ми нарязваше цвят от лимон, захаросани ананаси, фурми
и смокини на тънки резенчета, а пияните вишни прибавяше цели. Ние изрязвахме
кръгове от кафява хартия, за да застели с тях тавите за печене. Тестото
за кекса се забъркваше и мяташе във фурната обикновено по времето, когато
бяхме на училище. Късно следобед сладкишите биваха готови, увити в бели
кърпи и чакаха на масата в трапезарията да ги сиропират накрая с бренди.
Плодовите
сладкиши си бяха спечелили популярност в града и мама често ги раздаваше
вместо коледни подаръци. Дойдеха ли ни гости, винаги им сервираше от тях
с кафето и виното. Поставен срещу светлината на прозореца ири камината,
такъв сладкиш изглеждаше полупрозрачен, бледо лимонено-зелен и жълто-червен,
и блестеше със същото пищно изобилие от цветове като стъклописите на църковните
прозорци.
Баща
ми беше бижутер. През цялата седмица по Коледа магазинът му работеше до
късно в полунощ. Като най-голяма от децата, аз можех да остана вечер с
мама, докато се прибере той. Тя винаги ставаше нервна, щом “къщата останеше
без мъж”.
(
В редките случаи, когато на баща ми му се налагаше да отиде в Атланта
по работа с преспиване, въоръжаваше децата с чук, трион и гаечен ключ.
Притисната да сподели причината за своето безпокойство, майка ми твърдеше,
че се страхува от “избягали каторжници и от луди”. Самата аз никога
не бях виждала избягал каторжник, но веднъж у нас наистина дойде една
смахната персона, за да види как я караме. Това бе една много, много
стара дама, облечена в черна елегантна рокля от тафта – дъщеря на мамина
братовчедка. Появи се в една тиха неделна утрин и заяви на всеослушание,
че нашата къща винаги й е харесвала, и че възнамерява да остане у дома
до края на живота си. Нейните синове, дъщери и внуци се струпаха около
нея с увещания и молби, докато тя се клатеше в люлеещия се стол на предната
веранда. Тръгна си без охота едва когато й обещаха разходка с кола и
сладолед.)
През
тези вечери от последната седмица преди Коледа никога не се случваше нещо
особено. Но аз се чувсвувах пораснала, някак си внезапно остаряла под
бремето на доверието и оказаната ми весока чест. Мама ми доверяваше под
секрет какво е донесъл Дядо Мраз на по-малките. Знаех къде бяха скрити
нещата му и бях определена да следя, да не би брат ми или сестра ми да
влязат в килера в задната стая или пък в гардероба в стаята на нашите.
Бъдни
вечер бе най-дългият ден, но бе белязан с величието и славата на следващия.
Дневната ни ухаеше на паркетин и на чисто, размесено със свежия мирис
на смърч. Коледната елха стоеше изправена в един от ъглите на предната
стая – висока до тавана, внушителна и без украса. Според семейната традиция
не я окичваха, докато ние, децата, не си легнехме, на Бъдни вечер. Още
с падането на зимния мрак бяхме вече в леглата си. Лежах до сестра си
и се опитвах да я държа будна.
-
Не искаш ли пак да се опиташ да отгатнеш какво ти е донесъл Дядо Мраз? -
Вече толкова пъти се мъчих – каза тя.
Сестра
ми спеше, когато отново се появи поредната загатка – как е възможно, когато
тя отвори очи, за нея веднага да бъде Коледа, а аз до тогава да лежа с
часове будна? Уж времето и за дветени е едно и също. А излиза, че съвсем
не е така! Какво беше това чудо? И как се получаваше тъй? Мислех си за
Ветлееми за пияните вишни, за Исус и за възкресението.
Беше
тъмно, когато се събудих. Разрешаваха ни на Коледа да станем в пет. След
години открих, че баща ми на Бъдни вечер премествал стрелките на часовника
с един час назад, за да ни заблуди, че сме станали в пет, когато в действителност
е било вече шест часа. Както и да е! Когато се втурвахме в кухнята, за
да се облечем на топло край печката, винаги биваши все още тъмно. Редът
бе – първо да се облечем и закусим, а после да влезем при елхата. Закусвахме
винаги с хайвер, пушено свинско и жито. Аз с неохота прехлъщах всяка хапка
– че кой ли би желал да се натъпче на закуска, когато там, в дневната,
имаше бонбони – най-малко три пълни кухни! След закуска се нареждахме
в редица и започвахме да пеем коледарски песни. Гласовете ни се извисяваха,
неподправени и загадъчни, докато се нижехме един по един през вратата
на дневната, а недоизкараната докрай песен завършваше с диви крясъци,
в изблик на радост.
Запалената
елха проблясваше, засияла във великолепието на осветената от свещи стая.
Виждаха се велосипеди и пакети в луксозна опаковка. Чорапите ни висяха
над пещта, издути от портокали, орехи и дребни подаръци. Часовете, които
следваха, бяха направо божествени!
С
разпукването на синкавата зора в прозорците стана светло и свещите бяха
духнати. До девет часа всички подапъци на колела бяха карани по малко,
а дрехите –изпробвани. Посетихме съседските деца, а те, на свой ред, ни
върнаха визитата. Братовчедите ни дойдоха и се сприятелиха с хора от другия
край на града.
През
цялата сутрин ядохме шоколад. Към два-три часа сервираха обяда. Разтегателната
маса в дневната беше застлана с най-хубавата покривка – дамаска от сатен
на рози. Баща ми каза молитвата, после се изправи и наряза пуйката. Гарнитурата
– плънка с ориз и сос от пилешки дреболийки, бе сложена на масата заедно
с искрящите желирани мезета и внушителното количество вино за специални
случаи. За десерт винаги се даваше силъбъб - вино със захар и каймак,
или шарлота, с плодов сладкиш. Следобедът почти преваляше, когато обедът
превърши.
Привечер,
седнала на предните стъпала пред къщата, уморено-сита от толкова много
удоволствия, усещах, че ми е лошо на стомаха от преяждане и се чувствувах
умаломощена. Момчето от съседната къща, облечено в новия си индиански
костюм, се пързаляше на кънки. Едно момиче правеше кръгчета с малко, пращящо
под тежестта му, колело. Брат ми размахваше фойерверки.
Коледният
празник свърши. Мислех си за Времето пред нас, чиято монотонност не би
могла да бъде утешена с няколкото безцветни празника, далечно проблясващи
в безкрайността на годината, която лежеше просната пред нас до следващата
Коледа.
