КАРСЪН МАККАЛЪРС

КАК ЗАПОЧНАХ ДА ПИША

В някогашния ни дом в Джорджия бяхме свикнали да имаме две всекидневни – вътрешна и предна – с плъзгащи се врати между тях. Използувахме ги за дневна на семейството и за сцена за моите театрални представления. Предната стая беше за публиката. Задната се превръщаше в сцена, а плъзгащите се врати представляваха завесата.

Зимно време огънят от камината мъждукаше тайнствено и хвърляше своите отблясъци върху ореховите врати, а в последните напрегнати минути, преди да се дръпне завесата, тиктакането на часовника, висок и стар, с нарисувани лебеди по остъклената предна част, който висеше над пещта, привличаше вниманието.

Лятно време стаите се изпълваха със задух, докато стане време за завесата, а гласът на часовника биваше заглушен от свирките на хлапетиите в двора и звуците на далечни радио-апарати.

През зимата цветя от скреж разтваряха чашки по стъклата на прозорците (зимите в Джорджия ставаха много студени), а стаите, изложени на течение, притихваха от вятъра. Мекото лято повдигаше пердетата с всеки полъх във въздуха – вечерният бриз бе изпълнен с аромата на цветя, нажежени от палещите лъчи на слънцето, а по здрач – на полятата трева.

През зимата след представление пиехме какао, а през лятото – портокалов сок или лимонада. Зиме и лете кексът бе все един и същ. Правеше го Люсил, готвачката, която по онова време държахме. Никога не съм яла по-вкусен кекс от оня, който ни даваха тогава. Тайната на превъзходните му качества се криеше, вървам, във факта, че кексът никога не беше успешно опечен. Той представляваше шоколадова маса със стафиди, която никога не се надигаше, така че всъщност не можеше да се нарече бухнала и никога не приемаше формата на тавата, в която се печеше. Кексът ставаше клисав, сплескан и бъкаше от стафиди. Чарът му, общо взето, се получаваше случайно.

Като най-голямо дете в семейството, аз бях опекун на по-малките, пазех кекса и отговарях за всички наши представления. Репертуарът ни беше произволно подбран и се състоеше от изтъркани стари филми, Шекспир, включваше представления, измислени от мен и понякога записани в моите важни за мен тефтери, големи и с никелирани корици.

Актьорският състав бе непроменяем: по-малкият ми брат, сестричката ми и аз. Разпределението на ролите беше най-сериозната ни пречка. По онова време сестричката ми беше шкембесто десетгодишно девойче. Беше страшна в сцени със смърт, плахи заклинания и тем-подобни неизбежни моменти. Когато падаше в несвяст, за да “умре” внезапно, тя предпазливо се оглеждаше преди това и падаше много внимателно върху канапе или стол. Спомням си, че веднъж при едно такова смъртоносно падане строши и двата крака на един от любимите столове на мама.

Като постановчик на представленията аз можех да се примиря с ужасната игра, но имаше едно нешо, което просто не можех да понасям. Понякога, след репетиции и тренировки от половин следобед, актьорите решаваха да изоставят целия план, тъкмо преди да се вдигне завесата, за да се помотаят и си поиграят на двора.

“Аз се мъча и работя над представлението цял следобед, а вие бягате от мен! – крещях в такива моменти, извън себе си от яд, - Вие не сте нищо по-вече от деца! Хлапаци! Иде ми да ви застрелям !”.

Но те гаврътваха питиетата и избягваха с кекса.

Подпорите на естрадата бяха импровизирани, ограничавани единствено от въздържаните ни забрани. Най-горното чекмедже на шкафа за долно бельо бе извън позволеното пространство и ние трябваше да се примирим с покриването му с кърпи от втора ръка, с излезли от употреба покривки за маса и чаршафи, използувани в пиесите, където имаше медицински сестри, монахини и призраци.

Представленията в дневната бяха прекратени, когато за първи път открих Юджийн О’Нийл. Беше през лятото, когато намерих книгата му долу в библиотеката и поставих снимката му на пещта в задната всекидневна.

До есента написах една триактна пиеса за отмъщението и кръвосмешението – завесата се вдигаше и откриваше едно гробище, и след няколко сцени на подбрани разновидности от отчаяние и нещастия, падаше на финала след една катафалка. Действуващите лица бяха един слепец, няколко идиота и една гадна старица на сто години. Пиесата беше неудобна за поставяне при старите условия в дневната. Затова минах на “четене”, както го нарекох пред моите търпеливи родители и една леля, която ни беше на гости.

Следващият, струва ми се, беше Ницше и пиесата, наречена “Огънят на живота”. Пиесата имаше двама герои – Исус Христос и Фридрих Ницше, и това, заради което я ценях, беше, че бе написана с римувани стихове. Прочетох публично и тази пиеса и след това децата се завърнаха от двора, пихме какао и ядохме чудесните сплескани кексове със стафиди в задната стая около камината.

- Исус ? – попита леля ми, когато й казаха. – Какво пък, религията е полезен предмет, при всички случаи.

През тази зима семейните стаи и целият град сякаш стискаха и свиваха моето юношеско църце. Жадувах за пътешествия. Особено много ми се искаше да отида в Ню Йорк. Светлината на пламъчетата от камината върху ореховите сгъваеми врати ме натъжаваха, а също и скучният звук на стария часовник с лебеди ми действаше потискащо. Мечтаех за далечния град с небостъргачи и сняг. Ню Йорк стана за мен щастливия мизансцен на онази първа новела, която написах на петдесет години. Подробностите в книгата бяха смешни, чудновати – кондуктори от метрото, от предните дворове на Ню Йорк, но тогава това нямаше значение, защото аз вече бях започнала следващото си пътешествие.

Бе годината на Достоевски, Чехов и Толстой – ето ги и униженията и намеците за един неподозиран свят, еднакво отдалечен като Ню Йорк. Добрата стара Русия и нашите стаи в Джорджия – чудният самотен район на простички разкази и вглъбена мисъл.....

© Превод: Искра Пенчева