КАРСЪН МАККАЛЪРС

Откритие по коледа

В петата година от моя живот, когато все още живеехме в Джорджия на старото място, в търговския квартал, по каледните празници карах скарлатина. Тъкмо се бях пооправила, когато баш на Коледа ме повали друга болест – една мъчителна ревност, която едвам успявах да превъзмогна.

И тя, като скарлатината, нашари с трайни белези изстрадалото ми сърце. Това чувство на враждебно съперничество, което по-късно се превърна в любов, се отрази на откритието ми, че Дядо Мраз и Исус Христос не са в такава родствена връзка, каквато предполагах.

Първа се появи скарлатината.

През ноември брат ми Бадж и аз бяхме поставени под карантина за около шест седмици във вътрешната стая, в която по цял ден се въртяхме в омагьосан кръг от термометри, нощни гърнета, разтривки с алкохол и Роза Хендърсън. Фактически Роза Хендърсън беше сестрата, която се грижеше за нас, понеже мама ме бе изоставила заради омразната ми съперница, новата сестра-пеленаче. Мама само открехваше вратата наполовина, за да подаде на Роза подаръците, които пристигаха в къщи, като извикваше по някоя друга дума, преди да я затвори отново. Не носеше бебето и аз се радвах на това. Имаше много подаръци и Роза ги сложи в една голяма кутия от сапун между леглото на брат ми и моето. Имаше игри, пластелин, комплекти с боички, ножици за рязане на хартиени фигурки и локомотивчета.

Бадж беше много по-малък от мен, твърде малък, за да смята правилно, да играе Паркези или да се бърше сам. Можеше само да моделира смачкани топчета и да изрязва лесни обли и големи работи, като например картинки на Дядо Мраз от някое списание. При това усилие езикът му бе непрекъснато в движение от единия до другия ъгъл на устата му. Аз изрязвах трудните неща и книжните кукли. Когато той свиреше на арфа, тя издаваше покъртителен писък. Аз свирех “Дикси” и коледни песни.

Привечер Роза ни четеше на гас. Прочиташе ни нещо от разказите в книгите “Детски живот” или от списанието “Откровени изповеди”. Мекият й, неуверен глас се извисяваше и снишаваше в притихналата стая, докато родените от пламъците в камината сенки разпиляваха в шахматен ред златни и сиви петна, записващи своя шеметен танц по стените.

По това време оставаха само променящите се по височина тонове на емоционално обагрения й негърски глас и бързо сменящите се изображения от игривите пламъчета по стените. Само понякога бебето започваше да плаче и аз имах чувството, че отвътре ме гъделичка пълзящ червей, затова почвах да свиря на арфа с цел да удавя шума.

Карантината започна в късна есен и през затворените прозорци можехме да гледаме как листата на дърветата капят под синьото небе и светлината на слънцето. Пеехме си:

“Елате, листенца, елате при мен.
Покрийте полята. Не се крийте от мен.
Тъй мамеше вихърът жертви цял ден,
не стихнал дори и във мрака студен.”

После една сутрин Скрежко изненадващо посребри тревата и върховете на покривите. Роза отбеляза, че Коледа няма да се забави дълго.

- Колко дълго?
- Колкото онази верига, предполагам.

Към края на карантината ние започнахме да си правим верига от целулоид в различни цветове, подобно на носените от феодалите. Мъчех се да разгадая отговора, а Бадж се замисли и показа език в единия ъгъл на устата си. Роза добави:

- Коледа е на 25 декември. Направо мога да преброя дните. Ако се заслушате, бихте могли да доловите, как еленовите впрягове галопират към нас от Северния полюс. Не е далеко.
- Ще ни пуснат ли дотогава да излизаме свободно от тази досадна стая?
- Дай, Боже.

Внезапно ме осени ужасна мисъл: нима хората винаги боледуват по Коледа?

- Да, мило дете.

Роза препичаше филийки за вечеря на огъня, като ги обръщаше внимателно с вилицата за печене на филийки. Гласът й приличаше на звук от съдран вестник, когато каза отново:

- Моето малко момче умря на Коледа.
- Умряло! Шермън умрял!
- Много добре знаеш, че не става дума за Шермън – каза тя строго.
- Шермън всеки ден идва на вашия прозорец след училище и ти го знаеш.

Шермън беше голямо момче и след училище заставаше до прозореца. Роза го отваряше от долната страна и дълго разговаряше с него, а понякога му даваше по някоя монета да се почерпи. През цялото време, докато стоеше до прозореца, Шермън си стикаше носа, от което гласът му излизаше носово гъгнещ, като опъната струна на хавайска китара.

- Става въпрос за малкото братче на Шермън, много отдавна...
- Беше ли болно от скарлатина?
- Не. Обгоря до смърт сутринта на Коледа. Беше още бебе и Шермън го беше сложил долу на огнището да се поиграе с него. После, както е присъщо на децата, забравил за него и го оставил до огнището самичко. Огънят изпукъл, изхвръкнала една искра, подпалила малката му нощничка и докато разбера какво е станало, моето бебенце си отиде... Ето така получих този бял, набръчкан белег на врата си.
- Твойто бебе прибичаше ли на нашто ново бебе?
- Беше приблизително на толкова месеца.

Дълго мислих върху това, преди да изрека:

- Шермън зарадва ли се?
- Я виж ти – що за мисли? Какви са тия мисли, дето ти се въртят в главата, сестро?
- Не обичам бебета – казах аз.
- По-късно ще започнеш да ги обчаш точно така, както сега обичаш брат си.
- Бони мирише на лошо – възразих аз.
- Почти никое дете не обича новородено бебе, докато не свикне с него.- При всички ли е едно и също?

Това бяха дните, когато започнахме да се белим. Всеки ден Бадж и аз белехме лентички и парчета от кожата си и ги събирахме в една кутийка от лекарство.

- Чудя се, какво ще правим с всички тези кожички, които събрахме!
- Ще видиш, когато му дойде времето, сестро. А докато можеш, радвай се.
- Чудя се, какво ли ще правим и с дългата верига, която направихме?

Погледнах я. Тя беше струпана на куп в кутията между двете легла и покриваше всичките играчки – куклите, локомотивчетата – всичко.

Карантината свърши и радостта от нашето освобождение се сблъска с една неочаквана необяснима тъга. Всичките наши играчки щяха да бъдат изгорени. Всяка играчка, веригата, даже обелената кожа, което ни се струваше най-ужасната от всички загуби.

- Това е заради микробите – каза Роза. – Всичко ще бъде изгорено, а леглата и дюшеците ще отидат в дезинфекционното за обеззаразяване. Стаята ще бъде напръскана с лизол.

Стоях на прага на стаята, след като си отиде санитаря от ХЕИ. Нямаше го ехото от играчките, нито леглата, нито мебелите. Стаята бе люто студена, а влажният под издаваше остра миризма. Прозорците бяха мокри.

Сърцето ми се затвори със затварянето на вратата.

Майка ми ми беше ушила червена рокля за сезона около Рождество Христово. Аз и Бадж можехме свободно да се разхождаме из всички стаи и да излизаме вън от двора. Но не се чувствах щастлива. Бебето бе непрекъснато в скута на майка ми. Готвачката Мери му казваше “гъди, гъди, гъди”, а татко го подхвърляше във въздуха.

През онази Коледа имаше една ужасна песен:

“Окачи ли бебешко чорапче?
Виж! Не забравяй! Провери!
Ах, мило мое бебче със трапчинки!
За първа Коледа очички отвори!

Закачи туй бебешко чорапче!
Внимавай! Не забравяй! Провери!
Ах, малка моя рожбо със трапчинки!
За първо Рождество се събуди!”

Виещата мелодия и думите ми бяха толкова противни, че запуших с ръце ушите си и затананиках “Дикси”, докато разговорът се обърна на тема – еленският впряг на Дядо Мраз, Северният полюс и магията на Рождество Христово.

Три дни преди то да настъпи, действителността и вълшебството се сляха така внезапно, та светът на моите представи и понятия се разпръсна и разби.

По някаква причина, не помня вече каква, отворих вратата на стаята, където карахме скарлатината и спрях на прага, омагьосана и разтреперана. Стаята пращеше от изобилие пред невярващите на това пищно богатство, предизвикващо фурор. Нямаше и помен от нещо познато. Пространството бе изпълнено с всичко онова, за което Бадж и аз написахме в списъка за Дадо Мраз, който изпратихме през комина. Всичко онова, плюс даже още някои работи, тъй че стаята беше заприличала на дядомразова стая в универсален магазин. Виждаха се велосипеди на три колелета, кукла, влакче с релси и детска масичка с четири столчета.

Усъмних се в съществуването на това, което виждах пред себе си и преместих поглед към познатото дърво пред прозореца, погледнах и пукнатината на тавана, която познавах добре. След това започнах да обикалям наоколо с тиха стъпкаи заразглеждах нещата около себе си с детското желание да бърникам тайно това-онова. Докоснах внимателно с показалец масичката, играчките. Бяха истински, можеха да се опипват. Тогава забелязах едно чудно нещо, което не беше поръчано – зелена маймунка, която свиреше на латерна. Тя имаше ялкочервено палто и изглеждаше досущ като истинска с нейното маймунски-нетърпеливо изражение на лицето и с разтревожените си очи. Бях луда по маймунката, но не смеех да я докосна.

Огледах за последен път дядомразовската стая. В сърцето си почувствувах едно затишие – състояние, след което последва едно шокиращо откритие. Затворихвратата и бавно се отдалечих, натежала от толкова много мъдрост.

Майка ми плетеше в предната стая. Там беше и бебето, в кошарката си за игра.

Поех дълбоко въздух и казах с въпросителен, изискващ точен отговор глас:

- Защо нещата от Дядо Мраз са в задната стая?

Майка ми придоби обърканото изражение на човек, който разказва измишльотини.

- Как защо, мило, Дядо Мраз помоли баща ти, ако има възможност, да остави на склад някои неща в задната стая.

Не повярвах на това и продължих:

- Мисля, че Дядо Мраз са само родителите.
- Но, миличко...
- Очудваше ме много въпросът с кумините – Бадж дори няма комин, а Дядо Мраз винаги идва и при него!
- Понякога той влиза и през вратата.

За първи път разбрах и бях сигурна, че майка ми ме мотаеше и ми разказваше измислици и си помислих: дали Исус е истински?

Дядо Мраз и Исус Христос са близки родственици – знаех това!

Майка ми остави плетката.

- Дядо Мраз са играчките и витрините на магазините, а Исус е църквата.

Самото произнасяне на думата “църква” породи у мен мисли и спомени на отегчение – прозорци със стъклопис, музика от орган, безпокойство. Мразех църквата и Исус, ако Исус е църквата. Обичах само Дядо Мраз, а той се оказа фалшив, измислен.

Майка ми отново се опита да ми обясни:

- Исус е като свято отроче – като Бони. Христос-младенецът е Божият Син.

Това бе най-лошото, казано от всичко до тук. Клекнах на пода и изревах в лицето на бебето:

- Дядо Мраз е измислен, това са само родителите, а Исус е...

Бебето се разрева и майка ми го взе на ръце, като го гушна в скута си.

- Я се дръж прилично, млада госпожице, караш Бони да плаче.
- Мразя тязи гадна и отвратителна Бони – избухнах в ридания аз и отидох да рева в хола.

Коледния ден е като повторение на една и съща случка. Поиграх си с маймунката под дървото и помогнах на Бадж да нареди релсите на влакчето. Бебето имаше кубчета и гумена кукла, а само се дереше от плач и не играеше стях. Аз и Бадж изядохме по цял ред шоколадчета от нашата кутия “Островът на съкровищата” и до след обяд бяхме преситени и измъчени до краен предел от игра и бонбони.

По-късно бях седнала на пода, сама, в празничната стая, като изключим бебето в неговата кошара. Ярко осветеното коледно дърво проблясваше на зимната светлина. Изведнъж си спомних за Роза Хиндърсън и нейното бебе, което изгоряло на Коледа. Погледнах към Бони и огледах стаята. Майка и татко бяха отишли на гости у чичо Уил, а Мери беше в кухнята. Бях сама. Внимателно вдигнах бебето и го сложих на огнището. В мъгливото, неясно очертано и смътно съзнание на петгодишна не чувствувах, нито съзнавах, че върша зло. Питах се дали огънят ще изпука и ще се разхвърчи, и отидох в задната стая при брат ми, тъжна и развълнувана.

В къщи беше семейна традиция за коледната нощ да имаме и фойерверки. Като се стъмнеше, баща ми запалваше навън знаменателния огън и ние изстрелвахме въздушни сигнални ракети и разпръсквахме светлината от бенгалските свещи. Сетих се. Кутийката с илюминации бе на пещта в задната стая. Аз я отворих и избрах две римски свещички. Попитах Бадж:

- Искаш ли да си направим малко смях?

Съзнавах ясно, че възнамерявах да направя нещо нередно. Но сърдита и тъжна, умишлено исках да върша нередни неща. Подържах свещите на огъня и дадох едната на Бадж.

- Наблюдавай тук.

Струваше ми се, че не съм забравила какво е фойерверки, но като тези никога не бях виждала. След като изсъскаха и запращяха, разпръсквайки огнени пръски, бенгалските огньове, яростни и оживели, изстрелваха огненожълти и червини струи и искри.

Стояхме в срещуположните ъгли на стаята, а лумналите огньове рекушираха от стена в стена, като образуваха една дъга от великолепие и ужас. Това продължи много дълго и ние стояхме като заковани в страхотно засиялата от лъчи стая. Когато това най-сетне свърши, моите враждебни чувства бяха изчезнали. Бях замряла в напълно притихналата стая.

Стори ми се, че чух бебето да плаче, но когато изтичах в дневната, разбрах, че нито плаче, нито е изгоряло и отишло през комина. Само се бе претъркулило и пълзеше към елхата. Ръчичките му с малките пръстенца бяха на пода, нощничката се бе смъкнала върху пелените. Преди не бях виждала никога Бони да пълзи и сега я наблюдавах с първите избликнали чувства на любов и гордост, заместващи старата враждебност, изчезнала завинаги.

Поиграх си с Бони от сърце, пречистена от ревността и радостна за пръв път от много месеци насам. Бях се примирила, че Дядо Мраз няма, има само родители, но с тази нова тишина и спокойствие почувствах, че може би моето семейство, родителите ми, са в някаква роднинска връзка с Христос. Скоро след това, когато се преместихме да живеем в една нова къща в предградията, аз научих Бони да ходи и даже и позволих да държи маймунката, докато аз свирех на латерната.

© Превод: Искра Пенчева