Остроумните находки на естетиката
никога не са ме занимавали. За мен представлява интерес полетът, сам
по себе си, но съм безразлична към птиците, що се отнася до това, как
го правят.
Отчитайки неудобството от неловкото
положение, в което се видях забъркана, сещам се за една подобна непредвидена
история, която ми се случи преди три години във Франция: малко след
нашето пристигане в Париж един обаятелен господин ни посети и говори
надълго и широко с мен на френски. Заля ме с потоци неразбираеми думи,
като водопад. Не разбрах нищо друго, освен че нашият гост иска нещо
от мен, и то доста настоятелно и спешно.
И така, аз изрекох с любезен тон,
без много да му мисля, една от малкото думи, които знаех на френски
- “Уи”. Гостът раздруса енергично ръката ми и с нисък поклон каза: “О,
бон! О, бон!”, след това идва още два пъти, а мистериозната процедура
всеки път се повтаряше.
В чужбина нещата изглеждат по различен
начин, така че аз ни най-малко не бях обезпокоена до деня, в който една
наша приятелка дойде в хотела и ме попита - какво, по дяволите, възнамерявам
да правя. Тя извади от портмонето си една картичка, която аз прочетох
десетина пъти, след което се свлякох на леглото. Тази картичка представляваше
грижливо напечатана покана за зала “Ришельо” в Сорбоната, “в която ще
бъде изнесена лекция от Карсън Маккалърс, сравняваща съвременната френска
и американска литература”. Лекцията бе насрочена за самата следваща
вечер.
Мъжът ми също прочете съобщението
и започна да приготвя багажа, а аз позвъних по телефона на един стар
наш приятел от американското посолство, за да дойде. Той умря от смях,
аз се разсипах от плач и всички пихме бренди няколко часа. След като
поразмисли, той благоразумно отсъди:
- Тъй като ти явно не си в състояние да
изнесеш лекция на френски език утре вечер в Сорбоната, опитай се да
измислиш какво друго би могла да направиш.
Наблюдавах как мъжът ми подрежда
багажа, после се сетих за една наскоро написана поема. Нашият приятел,
доскоро литературен критик, чу поемата и каза, че тя ще свърши работа,
след което написа от мое име на френски кратка извинителна бележка,
която започваше така: “Жьо регрете боку, ме жьо ньо парл па франсе”.
На следващата вечер отидох в зала
Ришельо, казах си поемата и седнах отпред на трибуната, като се опитвах
да сидавам вид, че разбирам за какво става дума, докато двама критици
водеха дебати относно различните аспекти на двете литератури на език,
от който нямах понятие.
Така че и сега по-скоро бих казала
някоя поема, отколкото да пиша по въпроса – що е пиеса, защото първо
– съмнявам се в смисъла и благоразумието да се правят произволни категорични
оценки и определения, характеризиращи която и да е форма в изкуството,
и второ – моят опит в творческия ми път не е допринесъл с нищо, за да
ме въоръжи с такива формални естетически оценки.
Писането на проза или на стихове
– не мисля, че те трябва да бъдат стриктно разграничавани като форма
– е гъвкав процес на творческо търсене. С това искам да подчертая, че
даден пасаж или параграф в едно литературно произведение отврича ипонася
въображението с измамните усещания на сетивата, отенъците на чувствата
и вибрациите на спомена или желанието, докато едно изследване в сферата
на литературната критика и естетика има обратната задача.
Вниманието на водещия критик не бива
да бъде насърчавано да се лута или блуждае във виденията на собствените
догадки, а да бъде целенасочено, вътрешно осмислено и завършено, обективно
и точно фиксирано с недвусмислената яснота на безпристрастния наблюдател.
Задачата на твореца е да оправдае
с творчеството си своето присъщо виждане и след като го защити, да не
изневерява на този свой вроден възглед за живота. Използувам думите
“творец” и “възглед” с риск да ви прозвучат като банална проповед, но
това се налага заради самата прецизност и за да се направят някои разграничения
между професионалните писатели, поставили си различни творчески задачи
и цели.
За съжеление трябва да признаем,
че творецът е заплашван от множество въздействия, прилагани като натиск
в користолюбивия свят на издатели, продуценти, редактори на списания.
Издателят е категоричен, че даден герой не бива да умира, а книгата
трябва да завърши щастливо или продуцентът изисква лицемерен драматизъм,
а приятели и зяпачи предлагат едно или друго решение.
Професионалният писател би могъл
да се поддаде и да се ръководи от тези изисквания, като постави акцента
върху незначителни подробности около героите, мястото на действието
и самото действие, концентрирайки творбата върху топката за голф и терена
на открито. Но когато един истински творец е вътрешно убеден в своите
намерения, той е длъжен да брани творбата си от чужди външни внушения.
Това често го поставя в положението на неразбран самотник, а човек се
страхува от самотата. Освен този страх има и друг, който особено силно
измъчва твореца – страхът да бъде твърде дълго подложен на атаките на
критиката.
Страхът на твореца да остане неразбран
идва от условието изкуството да бъде достъпно, за да може посланието
на автора да стигне до хората. Иначе каква стойност може да има творба,
която не може да бъде споделена? Прозрение, което проблясва в погледа
на един луд, няма никаква цена за нас. Така че, ако даден творец намери
творбата си изцяло отхвърлена от всички, има реална опасност неговият
собствен разум да се окаже оттелен в положение на уединение и недостъпна
за обществото отвлеченост.
Вярвам, че често общението на твореца
е зависимо от времето, тъй като за мнозинството е трудно да долови мелодията
на новото в общия хор на познатата песен. Мисля си за Джеймс Джойс и
неговата дългогодишна борба с издателите, с тяхната лицемерна предвзетост
и морал, и накрая – международното “пиратство” от последователи. Или
да вземем Пруст с неговото юпитерско търпение и величествена вяра в
притегателната сила на собствените му усилия.
Понякога посланието и поуката от
него идват твърде късно за твореца, който не дочаква плодовете на своята
морална проповед. Едгар По умря, преди да види своите възгледи споделени,
а Ницше – преди да потъне в своето умопомрачение, нададе болезнен вик
в писмо до Козима Вагнер: “Ако можеха поне двама души на тоя свят да
ме разберат!”, защото всеки творец съзнава, че един възглед е лишен
от стойност, ако не бъде споделен от обществото.
В същото време всеки вид изкуство
може да се развива само от творци с такава индивидуалност, която осигурява
отделни промени, пораждащи ново качество в дадената област. Ако се използуваа
само шаблона на традиционните похвати, изкуството ще умре, а разширяването
на формата в една сфера от това изкуство отначало е осъдена да изглеждаа
странно, дори нелепо. Но всяка развиваща се форма обезателно преминава
през стадии, в които изглежда неразбираема и тромава, така че творецът,
неразбран поради скъсването му с установения шаблон, трябва да си каже:
“Може да ви изглеждам странен, но преди всичко съм жив.”
След първите ми творчески опити ми
се струваше, че театърът е най-прагматичната област от всички сфери
на изкуството. Първият въпрос за обикновения продуцент е: ще се хареса
ли пиесата в Бродуей? А достойнствата на тази пиеса са негова второстепенна
грижа. Всеки се въздържа да постави пиеса, чийто успех не е потвърден
и доказан няколкократно.
“Сватбарката” не е шаблонна
пиеса, тъй като не е точно възпроизвеждане на действителността, а дълбока
интимна изповед с конфликти, насочени към вътрешните духовни терзания
на личността. Това е една пиеса, насочена навътре, към същността на
проблемите, в която противоречието не е персонифицирано. То е условие
за човешкото съществуване – чувството за вътрешна духовна изолация.
В този смисъл “Сватбарката” има нещо общо с класическите пиеси, нещо,
с което не сме свикнали в днешно време на сцените на съвременния театър,
където образите на доброто и злото, положителният и отрицателният герой,
присъствуват в непрекъснат конфликт на сцената.
