КАРСЪН МАККАЛЪРС

САМОТАТА... АМЕРИКАНСКА БОЛЕСТ

Този огромен град – Ню Йорк!

Помислете си само за хората, които живеят в него – за осемте милиона, които са като нас!

Един мой приятел, англичанин, когато го попитаха защо живее в Ню Йорк, отговаряше, че това му харесва, защото можел да се почувствува истински сам. Докато желанието на моя приятел да е сам, е негово собствено, за много американци, живеещи в по-големите градове, самотата е нещо съвсем не доброволно, а просто ужасяващо. Вече е известно, че самотата е голямата болест на Америка.

Всъщност – какво представлява тази самота? Би могло да ни се стори, като че ли това е преди всичко стремеж към самоопознаване.

За страничния наблюдател, за философа-дилетант няма мотив, който да се стори по-убедителен като причина за този стремеж – дори между целия сложен комплекс от сбъднати и несбъднати желания, рекуширащи у нас, освен силната и трайна воля на индивида да предяви своите права за самоличност, за принадлежност към някаква общност.

От ранното си детство до самата си смърт човешкото същество е обладано от този двойнствен мотив. По своята първостепенна важност още от първите седмици на живота ни въпросът за намирането на собствената ни самоличност се равнява на нуждата от мляко. Бебето протяга ръце към пръстите на краката си, после изследва решетките на креватчето, след това отново и отново сравнява разликите между своето тяло и предметите от заобикалящата го среда. И в блуждаещите детски очи още тогава се появява първичното любопитство, очудването на нашите прародители.

Осъзнаването на човека като личност е първия проблем, който той, като човешко същество, решава като абстрактен, по пътя на познанието. Всъщност тъкмо това самоосъзнаване ни разграничава от по-нисшите животински видове. От примитивното, това първично схващане за личното аз се развива с постоянно растяща по възходяща линия сила през целия ни живот. Вероятно зрелостта не е нищо друго, освен историята на тези промени, които разкриват на индивида връзката между него и света, в който той се намира. След първото откриване за самоличност идва наложителната необходимост да се отървеш от това новопридобито чувство за откъснатост от света и да се присъединиш към някаква общност, към нещо, по-голямо и по-силно от слабото, самотното единично аз.

Чувството за морална изолация е еднакво непоносимо за всички ни.

В “Сватбарката” Френки Адамс, прекрасното дванадесетгодишно момиче, ясно изразява тази универсална нужда с думите: “Бедата при мене е тази, че дълго време съм била само едно малко “аз” – и нищо повече. Всички си имат някое свое “ние”, с изключение на мен. Нямаш ли своето “ние”, това те прави ужасно самотен.”

Любовта е мостът, който води от чувството за собствено “аз” до принадлежността към едно “ние”, но тук съществува един парадокс, отнасящ се до любовта на човека към дадена личност. Любовта към друг индивид открива една нова обвързаност между личността и света. Влюбеният реагира по нов начин на природата, той може да започне да пише стихове.

Любовта е самоотвърждаване. Тя мотивира нашето вътрешно съгласие и желанието ни да отговорим положително на явленията извън нас, като създава чувството за една по-голяма приобщеност и връзка със света. Любовта отхвърля нашия страх и чрез чувството за сигурност, което ни дава тази обвързаност, ние намираме удовлетворение, смелост. Тогава вече не се боим от преследващите ни от векове въпроси: кой съм аз, защо съм и къде отивам. А веднъж отхвърлили този страх, можем да бъдем и честни, и великодушни.

Защото страхът е първоизточникът на всяко зло. А когато появилият се въпрос “кой съм аз” остане без отговор, тогава страхът и нашата безпомощност предполагат едно отрицателно отношение и враждебност към нещата.

Обърканата ни душа може само да признае: след като не разбирам кой съм, зная само какво не съм. Естественият резултат в следствие на тази несигурност на чувствата са снобизма, нетърпимостта и расовата омраза. Индивидът, страдащ от маниакалния страх и омраза към всеки чужденец, може само да отхвърля всичко и да опустошава и руши всичко след себе си, а страдащата от ксенофобия нация неизбежно стига до война.

Коренът на самотата при американците не е в ксенофобията. Като нация ние сме общителен и отворен за света народ, който винаги се е стремил към непосредствени контакти, към повече жизнен опит. Но като индивиди имаме склонността да търсим и откриваме нещата за себе си, самостоятелно. Европеецът, защитен и осигурен чрез своите родствени връзки и здрава класова принадлежност, познава твърде малко чувството за духовна самота, за морална изолация, вродено у нас, американците. Докато хората на изкуството в Европа се стремят да се обособят в отделни групи и свои естетически школи и кръгове, американският творец е вечния скиталец, необвързан и свободен не само от каквато и да е принадлежност към обществото, присъща на всички съзнателни умове, но и в ограничаващата го орбита на собствения му вид изкуство или жанр.

Торо се посвети на опитите си да открие смисъла на своя живот, като потъна вдън гори. Неговото верую бе простотата, а възприетият "модус вивенди" – съзнателното отхвърляне, събличането до голо на външния живот от всичко ненужно, до един спартански минимум на неща от първа необходимост, за да може неговият вътрешен живот свободно да се развие. Целта, която той самият си бе поставил, бе да постави света на тясно и по този начин откри, че онова, което преопределя или по-точно направлява съдбата на човека, е неговото собствено мнение за себе си.

От друга страна Томас Уулф се отдаде изцяло на града, като продължи своите френетични издирвания на изгубения брат и на вълшебната врата до края на живота си в скитане около Ню Йорк. Той също притисна света в ъгъла и след като премина през милионната градска тълпа, отвръщайки на втренчените в него погледи, разбра от опит, че мълчаливата среща е съвкупност от всички срещи в живота на хората.

Независимо дали в пасторалните идилични радости на селския живот или сред лабиринтите на града – ние, американците, винаги търсим, бродим, лутаме се, задаваме въпроси.

Но отговорът ни очаква във всяко отделно сърце: това е отговорът на нашата собствена личност. Това е начинът, по който ние самите можем да победим самотата и да почувствуваме, че най-сетне сме намерили своята принадлежност.

(сп. “През седмицата”, 19 декември 1949 г.)