КАРСЪН МАККАЛЪРС

(1917-1967)

“СЪРЦЕ, ОТДАДЕНО В ЗАЛОГ”

(сборник с разкази, есета, статии и поеми)

В сборника “Сърце отдадено в залог” са включени 31 разказа от ранната и зрялата възраст на авторката, както й 5 стихотворения, между които й стихотворението, дало името на сборника. Повечето от тях са издадени през 1941, 1949, 1950, 1952 и 1971 г.

Целта на издателите е била да се включат произведения от тридесетгодишен период, малко познати, ранни, но й по-късни, за да се проследи творческото израстване и развитие на самата авторка, затова включените творби са автобиографични, лични и допълват представите ни за личността на писателката, помагат ни да изучим най-ранните й опити с езика и стила й такъв, какъвто е бил, преди да бъде обработен в по-късните публикации.

Тук са публикувани и малко известните й журналистически опити, неиздавани в сборник. В края на сборника излизат и петте поетични творби (без незавършените й трудни за разчитане), печатани в списания или записани на лента. Не е известно защо, след като е била инвалид и е изпитвала нужда от пари за лекари и медицински персонал, авторката не е издала включените в сборника произведения. Сигурно са били забравени. Иначе младата писателка, с парализирана лява страна, би ги издала приживе.

Първата група “Ранни произведения - на Карсън Смит”, (10 разказа и обяснението на авторката с концепция за първия вариант на “Сърцето е самотен ловец”), писани между 1935 и 1936 г. за Силвия Бейтс и за вечерните занятия в Нюйоркския университет, са запазили забележката и коментарите на преподавателката й.

Тук е и първият разказ на Карсън Маккалърс “Сукалчето” (1936 г.,Сетърдей ивнинг пост), от който не се е срамувала, когато го е чела в семеен кръг. Писан е с един пръст на подарената от баща я пишуща машина, когато е била на 17 г. Заедно с него разказът “Западен двор от осемдесетте” (1939) е обикалял доста редакции, докато бъде отпечатан. Тук са разказите: “Полди”, “Глътка въздух от небето”, “Дом за сираци”, “Миг от следващия час” (1971 г. в Редбук), “Щом е тъй”, “Вундеркинд”, “Самотници”, “Неозаглавен откъс”, очерк за “Глухонемия” – вариант на “Сърцето е самотен ловец” с анализ на произведението и героите.

Ранните произведение се характеризират с много сърдечност и простота, а темите са развити в зрялата й възраст. И тук в центъра на повествованието стои Френки Едъмс, момичето на границата между детството и зрелостта, което търси себе си и смоето “аз” в общението си с другите, самотно, добро.

Втората част, “По-късни творби”, съдържа 4 разказа, есета (3 есета за коледните празници, автобиографични есета) и статии ( 5 статии за военните години, 7 – за творческия процес и творчеството на съвременни американски и световни писатели). Някои от тях са:

“Хвърлете поглед към дома, американци”, “Нощна стража за почит на свободата”, “Бруклин ми е в съседство”, “Ние носихме знамената си, но бяхме и миролюбци”, “Главите ни са преклонени”, “Кореспонденция”, “Изкуството и господин Махони”, “Момчето, обладано от нечисти духове”, “Кой е виждал вятъра”, “Нашата коледа”, “Откритие по коледа”, “Бъдни вечер в болницата”, “Как започнах да пиша”, “Руските реалисти и американската литература на юга”, “Самотата – американска болест”, “Споделен възглед”, “Айсън Динесен: Зимни приказки. Възхвала на лъчезарността”, “Разцъфнало съновидение” и др.

Сборникът завършва с поемите й: “Сърце, отдадено в залог”, “Когато се изгубим”, “Възхвала към Луцифер”, “Химен, о, химен”, “Любовта и отрязъкът от време”, “Двойнственият ангел”,”Отче наш, по образ твой, подобно тебе сме ние всички сътворени”, “Не е камъкът камък”, “Сарабанда”.

ЦВЕТЪТ НА ФАНТАЗИЯТА

(бележки за творческия процес)

Когато бях дете на около четири години, по време на разходка с моята гледачка минавахме покрай един католически манастир. Веднъж вратите му бяха отворени и аз видях в двора деца, които ядяха сладолед във фунийки и си играеха на едни железни люлки. Наблюдавах ги, очарована, и поисках да вляза при тях, но гледачката ми каза, че не може, защото не съм католичка. На другия ден вратите бяха затворени.

Дълги години след този случай аз все се питах – какво ли става там, на онова чудесно място, от което бях изолирана? Искаше ми се да прескоча стената, но бях твърде малка. Един ден заудрях по нея, защото бях сигурна, че през цялото това време прекрасните игри вътре продължаваха, но не можах да вляза.

Духовната изолация е една от главните ми теми. Тя бе основно третирана в първата ми книга, а и останалите, по един или друг начин, имаха някакво отношение към нея. Любовта, особено онази, която човек не е в състояние да сподели – именно тя лежи в сърцата на избраните от мен чудати герои, за които пиша. Това са все хора, чиито физически несъвършенства са символ на духовната им неспособност да обичат или да бъдат обичани, на тяхната духовна самота.

За да може творецът да разбре една своя творба, особено важно е да се постави, изцяло отдаден на сетивата си, в самия център на събитията, които описва, за да успее да ги види, разбере и съпреживее. Много преди Херълд Клармън да постави “Сватбарката”, аз вече, струва ми се, бях поставила на място всяка мушица в онази стая, години преди това.

Обемът на едно произведение твърде рядко би могъл да бъде схванат от автора, преди то да бъде окончателно написано. Творческият процес е като фантастичен цвят, разцъфващ от въображението: идеите изникват, мълчалива пускат пъпки и се изпълват с хиляди цветове, взаимно допълващи се с всеки изминат ден в процеса на работа. Техните семена покълват в едно произведение така, както семената в природата. И у писателя зародишът на една идея се развива както от съзнателните усилия, така и от самосебе си, или като резултат от противодействието между двете – мисленето и подсъзнанието.

Аз самата разбирам само отчасти онова, което пиша, преди самият роман да добие ясни очертания. Разбирам само героите. Нещата идват на местата си съвсем произволно, фокусират се в моменти, които никой не би могъл предварително да предположи, най-малко пък авторът. За мен те обикновено са плод на големи усилия. Според мен това просветление, което идва да озари фактите и ги изпълни със смисъл, е едно благоволение свише, идещо в отплата да възнагради положения труд. Всички мои творби се получиха по този начин.

Зависи изцяло от случая и от красотата, кога един писател може да разчита на такова озарение. След месеци на обърканост и мъки, родената от непосилния труд идея разцъфва, но може да даде плад само чрез сливането на съзнателното с подсъзнателното, божествено по своя произход, ако шансът позволи. Този божествен таен съюз винаги произлиза от подсъзнанието и не може да бъде управляван. В продължение на цяла година работих над “Сърцето е самотен ловец”, без изобщо да съм наясно с книгата като цяло. Всичките ми герои говореха на един от централните ми персонажи, но защо – не знаех. Бях почти решила, че книгата не е роман, че трябва да я разбия на разкази, но при тази мисъл усещах вътре в себе си, че това ще я осакати и изпаднах в отчаяние. Бях работила около пет часа и излязох да се поразходя. Внезапно, както пресичах улицата, изведнъж ми хрумна, че Хари Миновиц, героят, към когото всички се обръщаха, е различен от другите, че е глухоням и веднага смених името му на Джон Сингър. Обединяващият център на романа беше точно определен и фиксиран, а аз за пръв път се отдадох изцяло от душа на “Сърцето е самотен ловец”.

Какво трябва и какво не трябва да се знае?

Джон Браун, един дипломат от американското посолство, който веднъж ни беше посетил, ме посочи с дългия си пръст и каза:

- Възхищавам се, Карсън, на Вашето невежество.

Попитах защо, а той ми отвърна на въпроса с въпрос:

- Кога е била битката при Хастингс и за какво? Кога и по какъв повод е станала битката при Ватерлоу?

Отговорът ми бе:

- Джон, мисля, че това не ме интересува много.

А той каза:

- Тъкмо това исках да подчертая – че ти не обременяваш мозъка си с излишни житейски факти.

Когато бях почти привършила “Сърцето е самотен ловец”, мъжът ми спомена, че в един от съседните градове имало пансион за глухонеми и предположи, че на всяка цена бих искала да отида, за да имам собствени наблюдения върху тях. Казах му, че това е последното нещо, което бих желала да направя, тъй като вече си бях изградила своя представа за тях и не бих искала тя да бъде нарушена.

Предполагам, че Джеймс Джойс е имал същото становище, когато е живял в чужбина и никога не е посетил отново роднияси дом, защото е чувствал, че неговият Дъблин е окончателно изграден в представите му такъв, какъвто е – веднъж за винаги.

Най-ценното преимущество на писателя е интуицията, но прекалено много факти я спъват. Един писател трябва да знае много неща, но има и твърде много, което не е необходимо да знае. За него е важно да познава човешките проблеми, дори и онези болезнени дреболии, считани за непълноценни, както още ги наричат.

Чета всеки ден нюйоркския ежедневник “Дейли Нюз”, и то съвсем сериозно. Интересно е да узнаеш как се е наричала поляната на двамата влюбени, където е станало убийството, заедно с обстоятелствата около него, които “Ню Йорк Таймс” никога не съобщава. В онова неразкрито убийство в Стейтън Айлънд е любопитно да разбереш, че докторът и жена му са били с три-четвърти нощтни роби на “Мормън”,когато са станали жертви на престъплението, че в знойния летен ден, в който убива баща си, Лизи Бордън е закусила със супа от овнешко. Подробностите винаги предизвикват много повече асоциации, отколкото би могло да ни предостави каквото и да било обобщение. Когато кажем “Христос бил прободен в лявата страна”, за нас това звучи много по-вълнуващо, отколкото само “бил прободен”.

Човек не може да обясни на какво се дължат обвиненията в черногледство. Писателят би могъл само да се оправдае с това, че пише от онова семе, което по-късно ще се развие в подсъзнанието му. Природата е уродлива. Само липсата на живот е извън границите на нормалното. Всичко останало, което пулсира и се движи, или се разхожда из стаята, независимо от това – какво прави, е естествено и човешко за него.

Фактът, че Джон Сингър от “Сърцето е самотен ловец” е глухоням, е символ. Символ е и фактът, че капитан Пендъртън от “Отражение в златно око” е хомосексуалист, олицетворяващ една неизгодна позиция, затруднение и безсилие. Глухонемият Сингър е самата лабилност и безхарактерност, и обича човек, неспособен да приеме любовта му. Символите осмислят сюжета, загатват основните теми и насочват към епизодите. Те са измислица и са така преплетени помежду си, че човек не би могъл да отгатне, дори и съзнателно да му се иска, къде започва внушението, и къде свършва. Аз се сливам с героите, за които пиша. Те така ме поглъщат, че техните мотиви стават и мои. Когато пиша за някои крадец, ставам крадец. Когато пиша за капитан Пиндъртън, ставам хомосексуалист. Пиша ли за глухоням, онемявам до края на романа. Аз се превъплащавам в героите, за които пиша и брагославям римския поет Теренций, който е казал: “Нищо човешко не ми е чуждо”.

Когато пишех сценичния вариант на “Сватбарката”, бях парализирана и външността ми се намираше в окаяно положение, без да преувеличавам. Но когато го завърших, написах на един мой приятел: “Ах, колко хубаво е да си писател! Никога не съм се чувствала по-щастлива!...”

Когато работата на един писател не върви, няма по-нещастен човек от него. Затова пък, когато му потръгне, когато божествената искра е озарила и осмислила творбата му и мисълта тече гладко и ясно, радостта му е несравнима.

Защо пише човек?

Истина е, че най-зле възнаграденото занимание, от финансова гледна точка, е професията на писателя. Моят адвокат изчисли колко съм спечелила от книгата “Сватбарката” и се падна, за над петгодишния труд за написването й, по 28 цента на ден. Затова пък, по ирония на съдбата, пиесата ми донесе толкова много пари, че трябваше да дам 80 процента данък на държавата, от което бях, или поне трябваше да бъда, щастлива, когато го направих.

Причината човек да пише трябва да е някаква неосъзната необходимост за общуване и самоизява. Писането е търсене, лутане в света на нереалното. Разумът е потопен в подсъзнанието – здравомислещият мозък най-добре се контролира от въображението.

И все пак писането не е изцяло аморфна, безформена и неинтелектуална дейност. Някои от най-добрите романи и произведения в проза са точни като указател, но малцина прозаици могат да постигнат това поради необходимостта от изтънчени страсти и поезия.

Думата “проза” не ми харесва – много е прозаична. Добрата проза трябва да бъде споена със светлината на поезията. Тя трябва да прилича на поезия, а поезията трябва да бъде осмислена като проза.

Обичам да си мисля за Ани Франк и нейното безмерно-велико, необикновено послание, което бе не само сведение за поколенията, оставено от едно дванадесетгодишно дете, но и един апел към будната човешка съвест и мъжеството на планетата.

Тук наистина е съществувала изолация, но тя е била по-скоро физическа, отколкото духовна. Преди няколко години бащата на Ани Франк ми определи среща в хотел “Континентал” в Париж. Поговорихме си и той ме попита дали бих се наела да драматизирам дневника на дъщеря му. Даде ми и книгата, която не бях чела. Но когато започнах да я чета, бях толкова развълнувана, че се хвърлих навън от стаята по ръце и колене, и трябваше да му кажа, че при създалите се обстоятелства не бих могла да направя пиесата.

Парадоксът е отправна точка, изходна нишка за написване на послание, а когато смисълът му не става за това, той би могъл да ни подсети за истинското послание.

Ницше някога писа на Козима Вагнер: “Ако можеха поне двама души да ме разберат...” Козима го разбра, а години по-късно един мъж на име Адолф Хитлер изгради цяла философска система около едно погрешно тълкувание на Ницше. Парадоксално е, че такъв велик философ като Ницше и голям композитор като Вагнер допринесоха в такава голяма степен за най-великото човешко страдание на този век. Непълноценното разбиране на един невежа е разбиране изопачено и субективно, а тъкмо такова разбиране послужи за един вид философски устои на емоционалния апел на Хитлер към германския народ. Той съумя да изопачи великите идеи на философа Ницше и произведенията на големия композтор Вагнер, като ги превърне в измама в безнадежността на своето време, което трябва да запомним като истинско безумие.

Когато някой ме попита кой е оказал влияние върху моето творчество, посочвам О’Нийл, руските писатели, Фолкнър, Флобер. “Мадам Бовари” изглежда написана с неземна пестеливост на изразните средства. Това е един от най-болезнено написаните романи и един от смятаните за най-болезнени, за всички времена. Този роман е съставен от съвкупността между характерния за епохата глас на Флобер – реализма, и романтичния гений на неговото време. По своята кристална чистота и безупречност романът сякаш е излян наведнъж от перото на Флобер, без прекъсване на мисълта. Всъщност той за първи път се е сблъскал със събитията в този роман, след като е започнал да го пише.

Само чрез въображението и своя жизнен опит човек може да стигне до всичко онова, които е необходимо за написването на един роман. Само житейският опит за мен никога не е бил чак толкова важен. Една учителка беше казала някога, че човек трябва да пише за това, което е станало в неговия заден двор и с това, предполагам, е искала да каже, че човек трябва да пише само за неща, които са му много добре познати.

Но какво по-близко и познато от собственото ни въображение? Въображението съчетава паметта с предполагаемото, с предчувствието, свързва действителността с видението, реалното – с мечтата.

Хората ме питат – защо не се връщам по-често на юг. Но за мен югът е едно много вълнуващо преживяване, препълнено и натежало от всичките ми спомени от детството. Когато се върна на юг, винаги се впускам в спорове, така че едно посещение в Каламбъс, Джорджия, винаги предизвиква една смесица от любов и противоречия. Мястото на действието в книгите ми винаги би могло да бъде юга, а югъг – винаги моята родина. Обичам гласовете на чернокожите, прилични на кафеви реки. Чувствам, че в кратките си пътувания, в които наистина се връщам на юг, в спомените или във вестникарските си статии аз все още имам своите собствени представи за него непроменени.

Много автори се затрудняват, когато пишат за нови обстоятелства, за среда, различна от тази, която ги е заобикаляла като деца и не са я познавали тогава. Гласовете, извикани отново от детството, имат по-истински нотки. Разлистването на дърветата в детска възраст се запомня по-точно.

Когато пиша за място, различно от юга, трябва да си блъскам главата с това - по кое време цъфтят тук цветята и кои цветя цъфтят. Много трудно ми се отдават диалози с герои, които не са южняци. Вирджиния Уулф блестящо писа за Бруклин, но още по-блестящо – за южняшките каденци в говора и начина на изразяването им. Това се отнася особено много за писателите на юга, не само поради техния специфичен говор и разлистването на дърветата, но преди всичко заради цялостната им култура, която ги обособява като държава в държавата.

Без значение – какви са политическите му убеждения, степента или липсата на либерализъм у южняка-писател, той все още е свързан с това особено регионално звучене на езика и гласовете, на разлистването и спомена.

Малко от писателите на юга са истински космополитични. Когато Фолкнър пише за Франция, той е някак си неубедителен, докато всеки ред за Йокнапатофа звучи правдоподобно. Всъщност за мен “Звук и ярост” е вероятно най-добрият американски роман. В него има толкова автентичност, величие и най-вече такава нежност, която израства от смесването на реално и нереално, т.е. от божественото им взаимодействие.

Хемингуей, обратно на тях, е най-универсалният от всички американски писатели. Той е в свои води и в Париж, и в Испания, в Америка, в индианските разкази от детството му. Може би стилът му го прави общодостъпен – този разбираем стил, който е една красиво изпипана форма на изразяване. Макар да е експерт, нямащ равен на себе си в създаването и внушаването на различни свои възгледи у читателя, в емоционално отношение Хемингуей е несигурен. В стила му някои неща са забулени в емоционалното съдържание на творбата му.

Ако предпочитам Фолкнър пред Хемингуей, то е защото познатото ме вълнува повече. Харесвам написаното, което ми напомня моето детство и помага за опресняването на езика. Хемингуей, струва ми се , използува езика като стилистично средство за писане.

Писателят, по природа, според самия характер на тази професия, е мечтател и то в пълно съзнание. Как би могло едно човешко същество да се постави на мястото на друго, без помощта на любовта и интуицията, която произхожда от нея? Трябва да си го представи, а въображението изисква смирение, любов и голяма смелост. Как би могъл да се създаде един образ без любов и без борбата, която я съпътствува?

Дълги години работя над един роман, “Часовник без стрелки”, и сигурно ще го завърша след около две години. Моите книги ми отнемат много време. Ден след ден романът ми е в процес на избистряне. Като писателка винаги съм работила много упорито. Но пак като писателка винаги съм знаела, че да работиш упорито не е достатъчно. В процеса на тази усилна дейност трябва да те озари вдъхновението, онази божествена искра, коато фокусира и балансира творбата.

Когато попитах Тениси Уйлямс как е стигнал до написването на “Стъклената менажерия”, той ми каза, че идеята била породена от една стъклена завеса, която видял в къщата на един от дядовите му енорияши. Оттогава тя станала за него пиеса на спомена. Как споменът за стъклената завеса се е запечатал в детската памет нито той, нито аз бих могла да разбера, но подсъзнателното не може да бъде разбрано така лесно.

Как започва творческият процес в изкуството въобще?

Тъй както Тениси написа “Стъклената менажерия” като пиеса на спомена, аз написах “Вундеркинд” на 17 години. И това бе спомен, макар и неистински, а едно умаление в ракурс на спомена. Ставаше въпрос за млад студент по музика, но аз не писах за истинския си учител по музика, а за музиката, която изучавахме заедно, защото мислех, че тя е по-истинска. Въображението е по-вярно от действителността.

Страстната, себична любов на индивида – познатата любов на Тристан и Изолда, на Ерос, е по-несъвършена, по-низка от любовта към Бога, от приятелството, от любовта на Агапе, гръцкият бог на веселието, Богът на братската любов, и любовта към човека. Това исках да покажа в “Балада за тъжната кръчма” със странната любов на мис Амелия към малкия гърбушко, братовчедът Лаймън.

Творбата на писателя е предопределена не само от неговата личност, но и от областта, в която е роден. Понякога се чудя дали това, което наричат “готическа школа на писателите от юга” , при която гротеската се движи успоредно с възвишеното, не е предимно плод на обезценяването на човешкия живот там. Руските писатели в това отношение приличат на писателите на юга.

В детските ми години югът беше предимно феодален, но американският юг е по-дълбоко усложнен от расовия проблем, отколкото феодалното общество в Русия. За повечето бедни южняци единствената гордост е фактът, че са бели, а когато себелюбието на човека е толкова окаяно принизено, как би могъл да се научи да обича?

Над всичко, любовта е главният създател, източникът, зараждащ доброто писане. Любовта, страстта и съчувствието са свързани в здрава спойка.

При всяка размяна на информация в общуването един факт говори на един човек нещо твърде различно от това, което същото казва на друг, а писането, в основни линии, е общуване. А общуването е единствения достъп до любовта, до любовта, съвестта, природата, до Бога и до мечтата.

За себе си бих казала, че колкото по-навътре навлизам в работата си и колкото повече чета за тези, които обичам, толкова по-ясно си давам сметка, че мечтата и логиката на Твореца ми стават по-близки и разбираеми, което е равностойно на съприкосновението ми с него.

(Ескуайър, декември 1959 г.)

© ПРЕВОД: ИСКРА ПЕНЧЕВА