ДЖ. АЙСЪК

Писателка и теоретичка в областта на историята на изкуството. Живее в Ню Йорк.
Авторка на много есета в областта на модерното изкуство.

«ПРОИЗХОД НА СЪВРЕМЕННАТА ПОЕЗИЯ» представлява сборник от шест есета за
източниците и постиженията на съвременното поетическо творчество.

ЩО Е СЪВРЕМЕННОСТ?

(откъс)

Що е съвременност? Какво всъщност представлява понятието “съвременност”?

Ако можехме да отговорим на този въпрос и да предскажем днес онова, което нашите потомци
ще приемат за типичен белег, определящ специфичната същност на епохата, в която живеем,
щяхме да бъдем гадатели.

Но моят въпрос е малко по-достъпен, по-конкретен:

Какво представлява онази особена нотка в лиричното творчество, характеризираща главните
черти на нашето съвремие, която инстинктивно възприемаме или отхвърляме, когато я доловим?

Какви са определящите, отличителните качества на модерното поетично творчество? Дали
мъглявата отвлеченост? Дали интимното звучене, произтичащо от директната насоченост към
адресата? Дали какафонията? Дали непосредствеността при отразяването на конкретно
преживяване или онова вечно общовалидно за човека прозрение? Или може би детайлното
описание, обобщеният факт? А дали пък не е персоналната оцветеност или сатиричната тоналност?
Липсата на пампозност в разголването на анти-героя на нашето време?

И накрая – дали е всичко това или е само една част от споменатото до тук?

Проблемът съвсем не е толкова прост. Налице са някои противоречия – съществува чиста лирика
и поезия в нечист вид, политическата, социално-ангажираната поезия.

Съобразно качествената фактура на стиха съвременната поезия може да бъде наречена поезия на
нюансите. По своята структурна същност тя е ограничен баланс от напрежение и конфликти. В
най-общия случай тя е хаотичен сбор, неорганизиран и произволен – букет от нееднородни
елементи, от фрагменти, нехармониращи помежду си, както несъвместимите компоненти в
единното цяло. А в най-добрия случай съвременната поезия е величествен свод, образуван от
многоцветни стъкълца, колоритна мозайка, обагряща сияйната белота на непреходното, наречено
вечност.

Три са въпросите, на които трябва да намерим отговор:

Тези ли са определящите характеристики на съвременната поезия?

Те изцяло съвременни ли са?

И ако не са, каква е тяхната предистория?

Нека се вгледаме по-внимателно в понятието “чиста поезия”, достигнало до нас по два канала:
чрез вълната на романтизма от средата на осемнадесети век, когато поетите-романтици са
търсили вдъхновение в примитивното и в античното творчество на своите предшественици от
древността, в баладичните и архаични творби на неизвестни народни певци и както тогава, така
и сега съвременното изкуство черпи своите импулсни внушения и от скулптурата на древността,
и от африканските култови резби.

Вторият канал е символизмът от края на деветнадесети век.

Ако пожелаем да назовем с име, даващо най-точната представа, всеки от двата източника, то бихме
могли да го наречем още “поетичната школа на Осиан” и “вълната на Маларме”. И в двете
направления се наблюдава съзнателен стремеж да се избягва простото регистриране на факти с
цел да се постигне един своеобразен по-дълбок ефект. По-ранната от двете естетически школи –
романтизмът, е отрицание на установеното, а по-късната – символизмът – движение напред към
новото. Само в някои нехарактерни случая символистите насочват своята борба срещу
морализаторството и поучителния тон в поезията.

Поезията се състои от сравнения, прости и сложни, разширени или отрицателни, скрити. Богатството
на поетичното слово се постига чрез смесване или преплитане, или чрез противопостовяне на тези
сравнения. Смесването им е или физическо или химическо. Когато механичното стане химично, тогава
се получава и взривът. В това се състои различието между поезията и прозата. В епическите
произведения всички сравнения са прости и несъединени, докато в лириката всички метафори са
смесени – не са винаги така голи и безцеремонно смесвани както в Шекспировия “Хамлет”:

“Дали да страдаш и безмълвно да понасяш
на жестоката безмилостна съдба върху си
всеки удар и стрела,
или да вдигнеш щит и да се защитаваш
срещу море от неприятности, от злобата в света...”

или както в “Макбет”:

“Нима пияна е била съдбата,
когато преобличаше се зад вратата?
Или от тоз момент
Все още непробудно спи?
И чак сега пробудила се,
тъй изглежда сляпа, бледа и позеленяла от това,
което да направи толкоз лесно е успяла?”

Поезията винаги се е стремила да представлява нещо различно от прозата. Уърдсуърд и Колъридж
си имаха свои неоспорими възгледи относно границата между двете. Днешната поезия се изправя
пред същия проблем, когато посяга към речта в случаите, при които става дума за езика на мъжете в
момент на афект и силна възбуда и ни убеждава, че състоянието на възбуда може да издигне поезията
над прозата. Съществува опасност това състояние да не може да бъде предадено. Съвременниците
на Уърдсуърд не бяха свикнали на новата мелодия и често объркваха неговите стихове с прозата...